The opportunity to live a normal life I pay a huge price for my popularity, and my private life has suffered the most. Fame and love don’t go together. You approach someone, you start trusting him… he pretends to understand you, and then shows his true colors and sticks a knife in your back. A big part of all the men that I’ve met, have betrayed me. It is what it is, my name precedes me. I can be cruel and reclusive at times. And I have the right to be. My heart will need a lot of love to have faith and fall in love again. I honestly try to give myself a chance! But in Bulgaria everything is twisted – women going after men, courting them, supporting them financially. Men lose interest and stop caring: if it isn’t one, it will be another. I find it funny and strange because women are the weaker sex abroad, and men are the stronger. People have lost their values, men try to screw you over and then brag about it, it is like in an insane asylum, a never-ending cycle. Many women fail to realize that they are women, not ants willing to satisfy themselves with crumbs. Our gentleness and femininity are our strongest weapons, but you also need to have dignity and work hard to make your own money. A good man will support you in everything that you do, but he has feelings too and can feel when he’s being used. I’m only speaking about high-quality men. I’ve worked hard and have given myself the opportunity to live a normal life. And that’s how I like it to be. Fame has given me a lot, and the positives outweigh the negatives. I don’t complain, and I don’t have the right to do that because I decide what happens in my life. Everything is fine, except the ulterior motives than men have towards me, that’s why I’m often single. And I like it that way! It’s better to be alone than to be in bad company. If I feel that something isn’t right, I run far away, otherwise, we start playing endless games and one of us ends up getting hurt. How much easier it would be if all the cards were on the table and people were honest! I love men that speak their minds. But nowadays, they write and they text, they are always chatting… They don’t want to talk, and they try to act modern and tough. It’s ridiculous, understand that! Are you afraid, don’t you have the intellectual capacity? I come from another generation, and I can’t understand this trend – to humiliate someone, does it make you a worthy person? I’ve met all sorts of people. You pay attention to someone, and he’s chatting with two other women, just to make you feel bad. Fine with me, be “trendy”, be modern, and I’ll keep being old fashioned in that regard.

"Ний"

"НИЙ"

„Ний всички сме деца на майката земя”

1. Жанр – стихотворение със социална тематика.

2. Основна тема

► Оптичистичната визия на роба.

► Христо Смирненски търси красотата в разрушителната сила на революцията, в огнения апокалипсис и изпепеляване на стария свят, изграден върху основите на един бездушен закон. Поетът вижда хармония в бурята и грохота на рушение на стария град, но не създава творческа концепция за съграждането на новия свят. Идеалът на поета е въплътен в мечтата за поставяне на ново летоброене, в което земята ще гори, заливана от огньове и потоци лава до нейното тотално нравствено пречистване.

► Лирическият аз заговаря с гласа и от името на множеството, на угнетените и обезправените, на хората от социалните низини – в това убеждава употребата на местоимения и глаголи в 1 л. мн.ч.: ний, нас, нашите, сме, угасваме, раснем, ръсим и др. Тези малки хора от крайните квартали на големия град („бедните деца на майката земя”) са до такава стелен лишени от основни човешки права и свободи, че у тях се поражда чувството, че са отродени от майката земя („чужда е за нас кърмящата ѝ гръд”). Тоталността на тяхното страдание е следствие от безпощадния заробващ закон на жълтия метал. Негови превъплъщения са образите на виещия се бич, на тежащия хомот, на пътя от сълзи и кървав пот. Но именно тези бледни смъртници, израстнали в нищета, се превръщат в мощен океан от огнени вълни, във  величествен керван, в стенещи вълни, във възбунени вълни, тъй като осъзнават колективната си мощ. От гнева на множеството („защото накипя свещеният ни гнев”), от колективната енергия на творци на земните блага („На земните недра всевечни сме творци”) ще се роди бунтът („надвисва ураган”), който ще помете робската тъма, ще възвърне близостта с майката земя и ще възстанови справедливостта. Такива внушения съдържа пророческото слово, започващо с „Но иде ден на съд” и завършващо с гърмящия вик „И ние сме деца на майката земя!”.

► Лирическият говорител говори от името на мнозинството (1 л. мн.ч.) – „ний” са хората от бедняшките квартали, малките, обикновените, трудови хора – те създават благата, а живеят бедно. Несправедливостите се трупат, те (хората) стават роби на „жълтия метал”, но идва ден на разплата (последните 2 строфи) и старият свят ще бъде разрушен.

3. Основни мотиви

► Драмата на малкия човек, жертва на социалната несправедливост в едно социално несправедливо общество;

► Демоничната власт на парите;

► Свещеният гняв на онеправданите;

► Неизбежното възмездие;

► Мечтата за бъдещето;

► Надеждата за по-добър живот.

4. Художествени образи

► Огън, ураган – символ на революцията, социалния бунт;

► Трънен венец – символизира страданието и изкуплението, библейски символ на постоянно страдание;

► Хомот – символ на безизходност;

► Черният цвят, жълтото – силвол на страданието, болестите, смъртта; черно = страдание; жълто = злато;

► Океанът, вълните – революционните тълпи;

► Океан от вълни – символизира мащаба на предстоящия бунт.

5. Композиция – по форма тя с със 6 строфи, първите четири са картината на експлоатацията, а последните две – жаждата за бунт.

6. Художествени средства

ТРОПИ	ФИГУРИ
►Метонимия: "жълтия метал"	►Антитеза: "ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата ѝ гръд"
►Метафора: "кърмяща гръд", "Край нас се вие бич, над нас тежи хомот"
►Олицетворение: "дебнеща смърт"
►Метафорични епитети: "огнени вълни"
►Синекдоха: "Чрез нашите сърца вселената тупти"

Христо Смирненски - биография

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

1898 – 1923 (19-20. век)

ПОСТСИМВОЛИЗЪМ

Христо Смирненски (с рождено име Христо Димитров Измирлиев) е роден на 29 септември 1898 г. в Кукуш – град в Егейска Македония, дн. Гърция, в многодетното семейство на сладкаря Димитър Измирлиев. Баща му е активен член на Македонската революционна организация, основана от Гоце Делчев.

Учи в Кукуш, в София и след това отново в родния си град, където през 1911 г. завършва прогимназия. След като се премества заедно с родителите, братята и сестрите си в София през 1913 г., учи последователно в Държавното средно техническо училище и във Военното училище. През 1918 г. става студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет.

Същевременно работи непрекъснато поради тежкото материално положение на семейството. Първоначално помага на баща си в сладкарството, продава вестници, участва в бригада по измерване на шосета и железопътни линии. По-късно е писар и карнетист в управлението на транспорта; агент и ревизор в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост; репортер във вестник "Заря"; измервач и контрольор в дъскорезницата; касиер в книжния склад "Слово"; надничар в лесничейство.

Христо Смирненски не остава безучастен към политическите и социалните процеси и явления в годините след Първата световна война. Включва се активно в протести, митинги и демонстрации; увлича се от революционните идеи; през 1921 г. става член на Българската комунистическа партия.

Интересът на Смирненски към литературата се формира още в ранна детска възраст, под влияние на вуйчо му Владимир Попанастасов, поет и сатирик. Чете български и чужди автори, увлича се от западноевропейската и руската класическа литература. Първата му публикация е през 1915 г. във вестник "К’во да е" - на  хумористичен разказ. Започва активно да сътрудничи на периодични издания; през 1917 г. заедно с други ученици създава и редактира списание "Смях и сълзи". През същата година за пръв път се подписва под свое произведение с псевдонима Смирненски. През 1918 г. издава първата си книга – "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза", като използва псевдонима Ведбал. През 1922 г. Христо Смирненски заедно с брат си Тодор Измирлиев основава и редактира хумористичното списание "Маскарад", издава и своя стихосбирка – "Да бъде ден!".

Христо Смирненски се разболява от туберкулоза и умира на 18 юни 1923 г. в София.

Христо Смирненски създава произведения с хумористично-сатирична, революционна и социална насоченост. Един от централните образи в творчеството му е образът на града, което дава основание лириката му да се определя като урбанистична. В стихотворенията на Смирненски се съдържат неговите личностни и творчески позиции по отношение на злободневни проблеми, на обществено-политически процеси и явления, на трагизма и безизходицата в живота на най-бедните слоеве на обществото. Автор е и на фейлетони, памфлети, пародии, прегледи на печата, епиграми и афоризми. Превежда на български език творби на руски поети.

Езикът и стилът на Христо Смирненски се формират под влияние на символизма в българската литература, но и се различават значително от езика и стила на поетите символисти – Смирненски използва изказ, лексика, мотиви и образи, характерни за творчеството на символистите, но и такива, които придават патетично, реалистично или романтично звучене на стиховете му. Изследователите установяват, че в поезията на Смирненски най-често доминира "огнената" символика, символиката на светлината. Поетът особено умело си служи с контраста и в съдържателно, и в езиково отношение с асонанса и алитерацията; с метафората, сравнението, символа, епитета и пр. Организацията на стихотворната реч е изключително разнообразна, дава специфично усещане за музикалност и лекота. Именно тази визия представя цикъла "Децата на града".

Критиката за него: слънчевото дете на българската поезия, прекрасният принц.

Христо Димитров Измирлиев е роден на 17 септември 1898 г. в гр. Кукуш, където получава първоначалното си образование.

Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София, където малкият Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестрите си помага в издръжката на семейството, като продава вестници.

От 1915 г. започва да сътрудничи в хумористичния вестник "К’во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал.

През май 1917 г. Христо Смирненски е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. Не го завършва, защото е бил потресен от разстрелите, които са се случвали там.

През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза".

В края на февруари 1922 г. партийното издателство "Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".

Посмъртно излизат стихосбирките "Зимни вечери" и "Волни песни".

Смирненски заболяа тежко от туберкулоза и умира през 1923 г.

Творчество

Цялата поезия на Смирненски представлява постсимволистично явление, което използва изразните средства на символизма, за да построи нова естетическа система, много по-близка до драмата на онеправдания и смазан от социалната система индивид.

Без да заличава напълно екзистенциалните проникновения на символистите, поезията на Смирненски търси техния конкретен социален образ с полето на все по-силно утвърждаващите се урбанистични знаци.

Градът се превръща в топос на екзистенциалната драма, възприема се като пространство на универсалното страдание и представлява етична антитеза на доброто и красотата, чийто носител е малкият човек.

В поезията на Смирненски се появява образът на човека призрак – социален аноним, безплътна сянка, една безлика и безименна жертва на социалната несправедливост. Този тип човек няма лице, а е само съдба, която отмерва печалните акорди на изтичащия живот.

Лириката на Христо Смирненски е лирика на въздействието, на едно помитащо апокалиптично рушение. Поетическите прозрения на младия поет се простират до раждането на Новия ден. В бездната от нечовешко страдание гневът на онеправданите поражда идеята за революцията. Изпълненото с писъци и плач призрачно страдално битие е разкъсвано от устремния и помитащ гняв на масите, който руши стария свят и сътворява нов порядък. Безименните воини на новото битие са призвани да създадат един свободен и справедливо устроен свят, изграден върху принципите на справедливостта и свободата.

В поетическото творчество на Христо Смирненски урбанистичният свят разкрива пред малкия човек единствено перспективата на смъртта. Бедните и онеправдани млади хора са обречени на унищожение, на неосъществимост, защото са част от един гротескно деформиран свят – пространство на преобърнатите ценности, на зловещите призраци и черни демони.

Основна тема в творчеството на Христо Смирненски е страданието, осмислено в мрачната си социална предопределеност. Страданието при Смирненски винаги има социално основание, а образът на града, който обрича на печал и мизерия отхвърлените от обществото гаврошовци, е наситен с негативни конотации.

Смирненски е поет на болката и гнева на обезправениете, възторжен изразител на революционния порив по справедливост.