ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
1898 – 1923 (19-20. век)
ПОСТСИМВОЛИЗЪМ
Христо Смирненски (с рождено име
Христо Димитров Измирлиев) е роден на 29 септември 1898 г. в Кукуш – град в
Егейска Македония, дн. Гърция, в многодетното семейство на сладкаря Димитър
Измирлиев. Баща му е активен член на Македонската революционна организация,
основана от Гоце Делчев.
Учи в Кукуш, в София и след това отново в родния си град, където през 1911 г. завършва прогимназия. След като се премества заедно с родителите, братята и сестрите си в София през 1913 г., учи последователно в Държавното средно техническо училище и във Военното училище. През 1918 г. става студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет.
Същевременно работи непрекъснато
поради тежкото материално положение на семейството. Първоначално помага на баща
си в сладкарството, продава вестници, участва в бригада по измерване на шосета
и железопътни линии. По-късно е писар и карнетист в управлението на транспорта;
агент и ревизор в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост;
репортер във вестник "Заря"; измервач и контрольор в дъскорезницата; касиер в
книжния склад "Слово"; надничар в лесничейство.
Христо Смирненски не остава
безучастен към политическите и социалните процеси и явления в годините след Първата
световна война. Включва се активно в протести, митинги и демонстрации; увлича
се от революционните идеи; през 1921 г. става член на Българската
комунистическа партия.
Интересът на Смирненски към
литературата се формира още в ранна детска възраст, под влияние на вуйчо му
Владимир Попанастасов, поет и сатирик. Чете български и чужди автори, увлича се
от западноевропейската и руската класическа литература. Първата му публикация е
през 1915 г. във вестник "К’во да е" - на
хумористичен разказ. Започва активно да сътрудничи на периодични
издания; през 1917 г. заедно с други ученици създава и редактира списание "Смях
и сълзи". През същата година за пръв път се подписва под свое произведение с
псевдонима Смирненски. През 1918 г. издава първата си книга – "Разнокалибрени
въздишки в стихове и проза", като използва псевдонима Ведбал. През 1922 г.
Христо Смирненски заедно с брат си Тодор Измирлиев основава и редактира
хумористичното списание "Маскарад", издава и своя стихосбирка – "Да бъде ден!".
Христо Смирненски се разболява от туберкулоза и умира на 18 юни 1923 г. в София.
Христо Смирненски създава произведения с хумористично-сатирична, революционна и социална насоченост. Един от централните образи в творчеството му е образът на града, което дава основание лириката му да се определя като урбанистична. В стихотворенията на Смирненски се съдържат неговите личностни и творчески позиции по отношение на злободневни проблеми, на обществено-политически процеси и явления, на трагизма и безизходицата в живота на най-бедните слоеве на обществото. Автор е и на фейлетони, памфлети, пародии, прегледи на печата, епиграми и афоризми. Превежда на български език творби на руски поети.
Езикът и стилът на Христо Смирненски
се формират под влияние на символизма в българската литература, но и се
различават значително от езика и стила на поетите символисти – Смирненски
използва изказ, лексика, мотиви и образи, характерни за творчеството на
символистите, но и такива, които придават патетично, реалистично или романтично
звучене на стиховете му. Изследователите установяват, че в поезията на
Смирненски най-често доминира "огнената" символика, символиката на светлината.
Поетът особено умело си служи с контраста и в съдържателно, и в езиково отношение с асонанса и алитерацията; с метафората, сравнението, символа,
епитета и пр. Организацията на стихотворната реч е изключително разнообразна,
дава специфично усещане за музикалност и лекота. Именно тази визия представя
цикъла "Децата на града".
Критиката за него: слънчевото дете на българската поезия, прекрасният принц.
Христо Димитров Измирлиев е роден на
17 септември 1898 г. в гр. Кукуш, където получава първоначалното си
образование.
Семейството на Димитър Измирлиев
заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София,
където малкият Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и
сестрите си помага в издръжката на семейството, като продава вестници.
От 1915 г. започва да сътрудничи в
хумористичния вестник "К’во да е", където за пръв път се подписва с един от
най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал.
През май 1917 г. Христо Смирненски е
принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото
казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните
издания. Не го завършва, защото е бил
потресен от разстрелите, които са се случвали там.
През 1917 г. за пръв път се подписва
с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.
През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза".
В края на февруари 1922 г. партийното издателство "Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".
Посмъртно излизат стихосбирките "Зимни вечери" и "Волни песни".
Смирненски заболяа тежко от туберкулоза и умира през 1923 г.
Творчество
Цялата поезия на Смирненски представлява постсимволистично явление, което използва изразните средства на символизма, за да построи нова естетическа система, много по-близка до драмата на онеправдания и смазан от социалната система индивид.
Без да заличава напълно екзистенциалните проникновения на символистите, поезията на Смирненски търси техния конкретен социален образ с полето на все по-силно утвърждаващите се урбанистични знаци.
Градът се превръща в топос на екзистенциалната драма, възприема се като пространство на универсалното страдание и представлява етична антитеза на доброто и красотата, чийто носител е малкият човек.
В поезията на Смирненски се появява
образът на човека призрак – социален
аноним, безплътна сянка, една безлика и безименна жертва на социалната
несправедливост. Този тип човек няма лице, а е само съдба, която отмерва
печалните акорди на изтичащия живот.
Лириката на Христо Смирненски е лирика на въздействието, на едно помитащо апокалиптично рушение. Поетическите прозрения на младия поет се простират до раждането на Новия ден. В бездната от нечовешко страдание гневът на онеправданите поражда идеята за революцията. Изпълненото с писъци и плач призрачно страдално битие е разкъсвано от устремния и помитащ гняв на масите, който руши стария свят и сътворява нов порядък. Безименните воини на новото битие са призвани да създадат един свободен и справедливо устроен свят, изграден върху принципите на справедливостта и свободата.
В поетическото творчество на Христо Смирненски урбанистичният свят разкрива пред малкия човек единствено перспективата на смъртта. Бедните и онеправдани млади хора са обречени на унищожение, на неосъществимост, защото са част от един гротескно деформиран свят – пространство на преобърнатите ценности, на зловещите призраци и черни демони.
Основна тема в творчеството на Христо Смирненски е страданието, осмислено в мрачната си социална предопределеност. Страданието при Смирненски винаги има социално основание, а образът на града, който обрича на печал и мизерия отхвърлените от обществото гаврошовци, е наситен с негативни конотации.
Смирненски
е поет на болката и гнева на обезправениете, възторжен изразител на
революционния порив по справедливост.
